Догърланд – “Британската Атлантида”

 

“Британската Атлантида“ – огромен подводен свят, погълнат от Северно море, бе открита от водолази и учени от Университета на Сейнт Ендрюз, съобщи в. „Дейли мейл“.
Догърланд, огромен къс земя, простиращ се от Шотландия до Дания и известен като „британската Атлантида“, е бил постепенно погълнат от океана в периода между 18 000 и 5500 години преди Христа. Водолази от петролни компании са открили останките от подводното царство, което е било населено от десетки хиляди души и може би някога е било истинското сърце на Европа. Причината за потъването е било гигантско цунами.
Според геофизика д-р Ричард Бейтс от „Сейнт Ендрюз“ от години е имало спекулации за съществуването на Догърланд, породени от човешки кости, намерени от рибари. „Но едва след като започнахме работа с нефтени компании, успяхме да пресъздадем този изчезнал свят с неговата флора и фауна, с неговото древно население и започнахме да разбираме някои от драматичните събития, които впоследствие промениха тази земя, включително надигането на  морското равнище и унищожителното цунами“, добавя Бейтс. Резултатите от изследването увенчават 15-годишен труд във водите край Обединеното кралство и са представени на интерактивна изложба в Лондон. Те включват различни артефакти, например парчета кремък, използвани от древните жители на „британската Атлантида“ за лов на животни, обитавали тези земи. Използвайки комбинация от геофизично моделиране на данни, получени от нефтени и газови компании, както и преки доказателства от материала, изваден от морското дъно, изследователите успяха да реконструират изгубения свят. Откритията обрисуват земя с хълмове и долини, езера и големи реки. Анализирайки вкаменените останки, като зърна, микро- и макрофауна, изследователите определиха каква растителност е имало в Догърланд и какви животни са я обитавали. Оттук те са направили изчисления за „поддържащия капацитет“ на земята и съответно за броя на нейните жители, които вероятно са били десетки хиляди.

Източник: http://www.class.bg/

Най-странният път в света: с гроб по средата

В средата на East County Road 400 South, близо до Амити в щата Индиана, САЩ, се намира една малка купчина пръст, която разделя асфалтовия път на две.Тази могила всъщност представлява гробът на Нанси Керлин Барнет (1793-1831). Нанси е на 14 години, когато се омъжва за Уилям Барнет през 1808 г. Те се заселват в близост до Амити. Когато тя умира през 1831 г. на 39-годишна възраст, е погребана на върха на малък хълм, който гледа към Sugar Creek – едно от любимите й места.През следващите години в района се създава малко гробище. В началото на века обаче управата на Джонсън каунти решава да построи път директно през гробището, което означава, че гробовете трябва да бъдат преместени.Един от синовете на Нанси обаче възразява срещу това. Така че нейният гроб остава и пътят е построен в близост до него.Проблемите започват по-късно, когато се налага разширение на пътя. Отново се налага преместване на гроба, срещу което този път възразява внукът на Нанси. Даниел Доти брани с пушка гроба на баба си. Това е достатъчно, за да накара местната управа да построи пътя около него. Бетонна плоча е поставена по средата на шосето на 8 август 1912 г., която и до днес сочи къде са погребани тленните останки на Нанси Барнет.

Източник: https://profit.bg/

Ушгули – най-високото село в Европа

Едва ли сте чували за Ушгули. Сгушено между планините в Грузия и на надморска височина от 2.191 метра, то не само е най-високото село в Европа, но и едно от най-недостъпните кътчета в света.

Грузия е известна с три неща—Сталин, спортистите и най-високото село в Европа – Угушли.За да стигнете до това планинско село, ще трябва да минете през един изолиран и тесен път, който се извива през планината, докато надолу се спускат стръмни пропасти, които водят към реката. Но когато най-накрая стигнете до Ушгули, ще бъдете възнаградени с незабравима гледка–живописни къщички, които стоят скупчени, около средновековните охранителни кули. Околния пейзаж се допълва от огромната планина Скаре. Селото Ушгули се състои от четири по-малки села, а това са Zhibiani, Chvibiani, Chazhashi и Murqmeli. Със сигурност не е лесно да се произнасят тези четири имена, но за това са виновни именно грузинците.

Що се отнася до Ушгули, то изглежда доста запуснато и старомодно, което не е изненадващо, като се има предвид неговата отдалеченост от останалата част на Европа. Тук определено властва стария грузински традиционен начин на живот.

Ушгули се намира напълно скрит между красивите планински пейзажи, а в него живеят едва около 200 жители. Въпреки малките си размери, дори тук има лекар и училище, защото пътуването до друго училище зимата е много трудно. Тези, които обичат зимата, определено ще останат очаровани от селото, но за останалите, трудно бихме могли да кажем нещо подобно. Всъщност, красивите зелени планини далеч не са толкова зелени, с оглед на факта, че повече от шест месеца са покрити с дебела снежна покривка.

Освен въпросното училище, в селото се намира и параклис на над 1000 години, а част от обекта е под защитата на ЮНЕСКО. Въпреки своята средновековност, до селото се стига с кола, но истинските авантюристи ще седнат на мотора и ще предприемат едно истинско приключение!

Източник: http://www.razkritia.com

Тоба – супервулканът, който за малко не заличил Homo sapiens

Преди близо четвърт век американският климатолог Грег Зиелински открива нещо много странно в Гренландия. В проба от хилядолетните ледове той намира пласт, който, за разлика от почти чистия друг лед, много добре провежда електрически ток. Причината е наличието на сярна киселина, която винаги се свързва с вулканична дейност, при която в атмосферата се изхвърля много сероводород. Но гренландската проба е необикновена – тя показва толкова високо съдържание на сярна киселина, което би могло да е вследствие само на истински вулканичен катаклизъм. Учените изключват удар на астероид – той не би изхвърлил сероводород във въздуха. Пробата съответства на кратък период, отдалечен на 75 хил. години назад във времето.

Друга следа идва от геолози, сондирали океанското дъно. Те анализират количествата кислородни изотопи, запечатани в черупките на микроскопичните морски организми фораминифера. Оказва се, че по същото време в продължение на няколко хилядолетия

средната температура на океаните рязко се понижава с около 5 ºС.

Откривателят Майкъл Рампино просто не вярва на очите си – обичайните климатични фактори не могат да причинят такава рязка промяна.

Учените вече знаят, че нещо наистина страховито и вулканично се е случило преди 750 века, но все още не са сигурни за точното място.

В началото на 90-те години Джон Уестгейт от Университета на Торонто проучва голям брой проби вулканична пепел, която му изпращат колеги от най-различни краища на света. За негова голяма изненада много от пробите се оказват твърде сходни по химическия си състав – а разстоянията между местата на събирането им са огромни – 5 до 7 хил. километра. Но анализите упорито твърдят, че те са от един и същи източник. Датирането на пробите само потвърждава извода на химията – едновременно раждане преди 75 хил. години.

Уестгейт уверено започва диренето на виновника –

най-напред е оневинен исландският вулкан Лаки, заподозрян заради близостта си до електропроводимите гренландски проби. Неговата пепел се оказва с друг състав. През 1994 г. геологът Крейг Чеснър изпраща на Уестгейт проба от района на вулканичното езеро Тоба в Индонезия. И тя е с точната химия!

Чеснър бързо открива нови улики на самото местопрестъпление – повече от внушителни. На първо място, скалните брегове на калдерата са толкова стръмни, че се конкурират с норвежките фиорди. Почти отвесните канари не показват смекчаване на наклона под водата, както в повечето езера – на броени метри от брега измерената дълбочина на езерото е просто безумна – близо 200 метра.

След като изкачва скалите, Чеснър открива, че от равнището на водата до самия им връх те са почти еднообразно съставени от застинала вулканична лава. Това означава, че вулканът Тоба е изхвърлил количества материал, хиляди пъти по-големи от тези, „изплюти” от вулканите, запомнени от човечеството –

2000 куб. км лава и най-малко 800 куб. км вулканична пепел.

Суперизригването на Тоба е истинският юмрук на божията десница. То е несравнимо и с най-силните земетресения (именно то поражда супертрусове), нито с модната заплаха от удари на астероиди – космическите скали може да бъдат открити месеци и години преди сблъсъка, трудно, но технологично възможно е отклоняването им от опасната траектория. Супервулканът избухва със сила, която не просто може да заличи град или дори малка държава. Последствията му са съдбовни за живота на цялата планета.

Обикновените вулкани, особено по океанските разломи, действат на практика постоянно. Супервзривовете се случват сравнително рядко от човешка гледна точка – веднъж на 50 хил. -100 хил. години. Но това е много по-често, отколкото падането на унищожителни астероиди.

Много опасна черта на супервулканите е, че изригват предимно на сушата –

по морските дъна процесът е постоянен и затова прилича на горенето на печка. Под континентите натрупването на газове за суперексплозия може да продължи прекалено дълго, докато се стопи съответният скален „капак”, удържащ чудовището.

Последният известен супервулкан – Таупо в Нова Зеландия, изригва преди 26 500 години. А най-мощният – Фиш Кениън в Колорадо, прекроява Северна Америка преди 28 млн. години.

Супервулканите оставят следи, но парадоксално, те са прекалено големи, за да бъдат разпознати веднага от геолозите – това са някои от най-красивите езера на света. Други са в труднодостъпни райони (Андите например).

Първият удар, който Тоба нанася на земната биосфера, не е климатичен, а прашен. Почти цяла Югоизточна Азия е засипана – и до днес в Индия, Китай, Индокитайския полуостров, Япония пробите разкриват слой пепел с дебелина 15 см. Насред Индия има равнина, в която пластът е дебел 6 метра, вероятно навяван от вятър или отлаган от вода.

Средната дебелина на пепелния слой веднага след изригването вероятно е близо метър.

Това е смъртоносно за местния живот. Преди 10 млн. години „обикновен” вулкан убива милиони животни в Северна Америка, като пепелта, вдишана от тях, буквално циментира белите им дробове. Изригването става на територията, известна днес като Айдахо, морът сред антилопите е в Небраска. Ако един не много мощен вулкан може да направи това, какви ли са последствията от Тоба?

Най-фината пепел, изхвърлена в стратосферата, вероятно е предизвикала непрогледно тъмна нощ, продължила няколко седмици и дори месеци, смятат учените. Това, разбира се, означава студ, сняг и лед в тропиците и няколко метра сняг в умерените ширини.

Друг ефект на подобно суперизригване е изсушаването на високите слоеве на атмосферата и изтъняването на озоновия слой. Което означава, че биосферата е трябвало да се справя както с „вулканичната зима”, така и с последващия ултравиолетов удар от Слънцето.

Супервулканът се стоварва върху живота на Земята с огромна мощ. И затова не е чудно, че в този ад

оцеляват само няколко хиляди човешки същества.

По-чудното е, че те въобще успяват да продължат човешкия род. Според учените всички 6 млрд. души, живеещи днес, са наследници именно на това племе, недостатъчно да засели един град като Първомай. Тоест ние сме много повече братя помежду си, отколкото предполагат цветовете на кожата, очите и косите ни, разликите в телосложението и обичаите ни.

Драматичното намаляване на човешката популация е открито от Лин Джорди и Хенри Харпендинг от Университета на щата Юта. Те тръгват по следите на споменатото еднообразие в човешкия геном. Уликите, които събират, са скрити в ДНК на митохондриите, „енергетиците” на животинските клетки. Тези образувания имат своя собствена ДНК, която мутира на доста равни интервали от време – затова генетици като Джорди и Харпендинг ги използват за своеобразни „часовници”, които показват големината на дадена животинска популация в определен период от миналото.

Така двамата учени стигат до извода, че преди около 75 хил. години човешкото население на планетата се е свило от около 100 хил. души до някъде между две и осем хиляди.

Според антрополозите ямата, изкопана от Тоба на пътя на човешкото развитие, е прескочена от нашите предци чрез впрягането на всички, тогава още неразгърнати способности на хомо сапиенс.

На първо място топящите се острови на човешко присъствие

трябва да се справят с глад, студ, болести и дори сражения за смаляващите се местни ресурси.

Някои от групите се сливат, започват да работят заедно за оцеляването си, като развиват нови умения. В най-тежките времена на „вулканичната зима” малкото човешко стадо научава неизбежния урок, че солидарността в труда, лова и отбраната няма алтернатива за спасението му.

Надали тази неволя може да бъде разбрана от днешния човек. Само в градове като Ленинград, Дрезден, Хирошима и Нагасаки човешката драма стига подобни измерения през Втората световна война. И психолозите все още гадаят какво е да се оцелее в изпитания, след които един от десет-двадесет души остава, за да разкаже за станалото.

Но както и в нашенската приказка, тази трагедия води до съответното решение – хората поумняват, научават се да се справят с невъзможни и непредвидени обстоятелства. И се спасяват. Всеки ден носи нови задачи и човеците трябва постоянно да са готови на всичко. По този начин човечеството, което заедно с пеленачетата е на брой някъде между полк и дивизия, успява да направи истински еволюционен скок – и то само за няколко века!

Източник : www.obekti.bg