Догърланд – “Британската Атлантида”

 

“Британската Атлантида“ – огромен подводен свят, погълнат от Северно море, бе открита от водолази и учени от Университета на Сейнт Ендрюз, съобщи в. „Дейли мейл“.
Догърланд, огромен къс земя, простиращ се от Шотландия до Дания и известен като „британската Атлантида“, е бил постепенно погълнат от океана в периода между 18 000 и 5500 години преди Христа. Водолази от петролни компании са открили останките от подводното царство, което е било населено от десетки хиляди души и може би някога е било истинското сърце на Европа. Причината за потъването е било гигантско цунами.
Според геофизика д-р Ричард Бейтс от „Сейнт Ендрюз“ от години е имало спекулации за съществуването на Догърланд, породени от човешки кости, намерени от рибари. „Но едва след като започнахме работа с нефтени компании, успяхме да пресъздадем този изчезнал свят с неговата флора и фауна, с неговото древно население и започнахме да разбираме някои от драматичните събития, които впоследствие промениха тази земя, включително надигането на  морското равнище и унищожителното цунами“, добавя Бейтс. Резултатите от изследването увенчават 15-годишен труд във водите край Обединеното кралство и са представени на интерактивна изложба в Лондон. Те включват различни артефакти, например парчета кремък, използвани от древните жители на „британската Атлантида“ за лов на животни, обитавали тези земи. Използвайки комбинация от геофизично моделиране на данни, получени от нефтени и газови компании, както и преки доказателства от материала, изваден от морското дъно, изследователите успяха да реконструират изгубения свят. Откритията обрисуват земя с хълмове и долини, езера и големи реки. Анализирайки вкаменените останки, като зърна, микро- и макрофауна, изследователите определиха каква растителност е имало в Догърланд и какви животни са я обитавали. Оттук те са направили изчисления за „поддържащия капацитет“ на земята и съответно за броя на нейните жители, които вероятно са били десетки хиляди.

Източник: http://www.class.bg/

Най-странният път в света: с гроб по средата

В средата на East County Road 400 South, близо до Амити в щата Индиана, САЩ, се намира една малка купчина пръст, която разделя асфалтовия път на две.Тази могила всъщност представлява гробът на Нанси Керлин Барнет (1793-1831). Нанси е на 14 години, когато се омъжва за Уилям Барнет през 1808 г. Те се заселват в близост до Амити. Когато тя умира през 1831 г. на 39-годишна възраст, е погребана на върха на малък хълм, който гледа към Sugar Creek – едно от любимите й места.През следващите години в района се създава малко гробище. В началото на века обаче управата на Джонсън каунти решава да построи път директно през гробището, което означава, че гробовете трябва да бъдат преместени.Един от синовете на Нанси обаче възразява срещу това. Така че нейният гроб остава и пътят е построен в близост до него.Проблемите започват по-късно, когато се налага разширение на пътя. Отново се налага преместване на гроба, срещу което този път възразява внукът на Нанси. Даниел Доти брани с пушка гроба на баба си. Това е достатъчно, за да накара местната управа да построи пътя около него. Бетонна плоча е поставена по средата на шосето на 8 август 1912 г., която и до днес сочи къде са погребани тленните останки на Нанси Барнет.

Източник: https://profit.bg/

Ушгули – най-високото село в Европа

Едва ли сте чували за Ушгули. Сгушено между планините в Грузия и на надморска височина от 2.191 метра, то не само е най-високото село в Европа, но и едно от най-недостъпните кътчета в света.

Грузия е известна с три неща—Сталин, спортистите и най-високото село в Европа – Угушли.За да стигнете до това планинско село, ще трябва да минете през един изолиран и тесен път, който се извива през планината, докато надолу се спускат стръмни пропасти, които водят към реката. Но когато най-накрая стигнете до Ушгули, ще бъдете възнаградени с незабравима гледка–живописни къщички, които стоят скупчени, около средновековните охранителни кули. Околния пейзаж се допълва от огромната планина Скаре. Селото Ушгули се състои от четири по-малки села, а това са Zhibiani, Chvibiani, Chazhashi и Murqmeli. Със сигурност не е лесно да се произнасят тези четири имена, но за това са виновни именно грузинците.

Що се отнася до Ушгули, то изглежда доста запуснато и старомодно, което не е изненадващо, като се има предвид неговата отдалеченост от останалата част на Европа. Тук определено властва стария грузински традиционен начин на живот.

Ушгули се намира напълно скрит между красивите планински пейзажи, а в него живеят едва около 200 жители. Въпреки малките си размери, дори тук има лекар и училище, защото пътуването до друго училище зимата е много трудно. Тези, които обичат зимата, определено ще останат очаровани от селото, но за останалите, трудно бихме могли да кажем нещо подобно. Всъщност, красивите зелени планини далеч не са толкова зелени, с оглед на факта, че повече от шест месеца са покрити с дебела снежна покривка.

Освен въпросното училище, в селото се намира и параклис на над 1000 години, а част от обекта е под защитата на ЮНЕСКО. Въпреки своята средновековност, до селото се стига с кола, но истинските авантюристи ще седнат на мотора и ще предприемат едно истинско приключение!

Източник: http://www.razkritia.com

Тоба – супервулканът, който за малко не заличил Homo sapiens

Преди близо четвърт век американският климатолог Грег Зиелински открива нещо много странно в Гренландия. В проба от хилядолетните ледове той намира пласт, който, за разлика от почти чистия друг лед, много добре провежда електрически ток. Причината е наличието на сярна киселина, която винаги се свързва с вулканична дейност, при която в атмосферата се изхвърля много сероводород. Но гренландската проба е необикновена – тя показва толкова високо съдържание на сярна киселина, което би могло да е вследствие само на истински вулканичен катаклизъм. Учените изключват удар на астероид – той не би изхвърлил сероводород във въздуха. Пробата съответства на кратък период, отдалечен на 75 хил. години назад във времето.

Друга следа идва от геолози, сондирали океанското дъно. Те анализират количествата кислородни изотопи, запечатани в черупките на микроскопичните морски организми фораминифера. Оказва се, че по същото време в продължение на няколко хилядолетия

средната температура на океаните рязко се понижава с около 5 ºС.

Откривателят Майкъл Рампино просто не вярва на очите си – обичайните климатични фактори не могат да причинят такава рязка промяна.

Учените вече знаят, че нещо наистина страховито и вулканично се е случило преди 750 века, но все още не са сигурни за точното място.

В началото на 90-те години Джон Уестгейт от Университета на Торонто проучва голям брой проби вулканична пепел, която му изпращат колеги от най-различни краища на света. За негова голяма изненада много от пробите се оказват твърде сходни по химическия си състав – а разстоянията между местата на събирането им са огромни – 5 до 7 хил. километра. Но анализите упорито твърдят, че те са от един и същи източник. Датирането на пробите само потвърждава извода на химията – едновременно раждане преди 75 хил. години.

Уестгейт уверено започва диренето на виновника –

най-напред е оневинен исландският вулкан Лаки, заподозрян заради близостта си до електропроводимите гренландски проби. Неговата пепел се оказва с друг състав. През 1994 г. геологът Крейг Чеснър изпраща на Уестгейт проба от района на вулканичното езеро Тоба в Индонезия. И тя е с точната химия!

Чеснър бързо открива нови улики на самото местопрестъпление – повече от внушителни. На първо място, скалните брегове на калдерата са толкова стръмни, че се конкурират с норвежките фиорди. Почти отвесните канари не показват смекчаване на наклона под водата, както в повечето езера – на броени метри от брега измерената дълбочина на езерото е просто безумна – близо 200 метра.

След като изкачва скалите, Чеснър открива, че от равнището на водата до самия им връх те са почти еднообразно съставени от застинала вулканична лава. Това означава, че вулканът Тоба е изхвърлил количества материал, хиляди пъти по-големи от тези, „изплюти” от вулканите, запомнени от човечеството –

2000 куб. км лава и най-малко 800 куб. км вулканична пепел.

Суперизригването на Тоба е истинският юмрук на божията десница. То е несравнимо и с най-силните земетресения (именно то поражда супертрусове), нито с модната заплаха от удари на астероиди – космическите скали може да бъдат открити месеци и години преди сблъсъка, трудно, но технологично възможно е отклоняването им от опасната траектория. Супервулканът избухва със сила, която не просто може да заличи град или дори малка държава. Последствията му са съдбовни за живота на цялата планета.

Обикновените вулкани, особено по океанските разломи, действат на практика постоянно. Супервзривовете се случват сравнително рядко от човешка гледна точка – веднъж на 50 хил. -100 хил. години. Но това е много по-често, отколкото падането на унищожителни астероиди.

Много опасна черта на супервулканите е, че изригват предимно на сушата –

по морските дъна процесът е постоянен и затова прилича на горенето на печка. Под континентите натрупването на газове за суперексплозия може да продължи прекалено дълго, докато се стопи съответният скален „капак”, удържащ чудовището.

Последният известен супервулкан – Таупо в Нова Зеландия, изригва преди 26 500 години. А най-мощният – Фиш Кениън в Колорадо, прекроява Северна Америка преди 28 млн. години.

Супервулканите оставят следи, но парадоксално, те са прекалено големи, за да бъдат разпознати веднага от геолозите – това са някои от най-красивите езера на света. Други са в труднодостъпни райони (Андите например).

Първият удар, който Тоба нанася на земната биосфера, не е климатичен, а прашен. Почти цяла Югоизточна Азия е засипана – и до днес в Индия, Китай, Индокитайския полуостров, Япония пробите разкриват слой пепел с дебелина 15 см. Насред Индия има равнина, в която пластът е дебел 6 метра, вероятно навяван от вятър или отлаган от вода.

Средната дебелина на пепелния слой веднага след изригването вероятно е близо метър.

Това е смъртоносно за местния живот. Преди 10 млн. години „обикновен” вулкан убива милиони животни в Северна Америка, като пепелта, вдишана от тях, буквално циментира белите им дробове. Изригването става на територията, известна днес като Айдахо, морът сред антилопите е в Небраска. Ако един не много мощен вулкан може да направи това, какви ли са последствията от Тоба?

Най-фината пепел, изхвърлена в стратосферата, вероятно е предизвикала непрогледно тъмна нощ, продължила няколко седмици и дори месеци, смятат учените. Това, разбира се, означава студ, сняг и лед в тропиците и няколко метра сняг в умерените ширини.

Друг ефект на подобно суперизригване е изсушаването на високите слоеве на атмосферата и изтъняването на озоновия слой. Което означава, че биосферата е трябвало да се справя както с „вулканичната зима”, така и с последващия ултравиолетов удар от Слънцето.

Супервулканът се стоварва върху живота на Земята с огромна мощ. И затова не е чудно, че в този ад

оцеляват само няколко хиляди човешки същества.

По-чудното е, че те въобще успяват да продължат човешкия род. Според учените всички 6 млрд. души, живеещи днес, са наследници именно на това племе, недостатъчно да засели един град като Първомай. Тоест ние сме много повече братя помежду си, отколкото предполагат цветовете на кожата, очите и косите ни, разликите в телосложението и обичаите ни.

Драматичното намаляване на човешката популация е открито от Лин Джорди и Хенри Харпендинг от Университета на щата Юта. Те тръгват по следите на споменатото еднообразие в човешкия геном. Уликите, които събират, са скрити в ДНК на митохондриите, „енергетиците” на животинските клетки. Тези образувания имат своя собствена ДНК, която мутира на доста равни интервали от време – затова генетици като Джорди и Харпендинг ги използват за своеобразни „часовници”, които показват големината на дадена животинска популация в определен период от миналото.

Така двамата учени стигат до извода, че преди около 75 хил. години човешкото население на планетата се е свило от около 100 хил. души до някъде между две и осем хиляди.

Според антрополозите ямата, изкопана от Тоба на пътя на човешкото развитие, е прескочена от нашите предци чрез впрягането на всички, тогава още неразгърнати способности на хомо сапиенс.

На първо място топящите се острови на човешко присъствие

трябва да се справят с глад, студ, болести и дори сражения за смаляващите се местни ресурси.

Някои от групите се сливат, започват да работят заедно за оцеляването си, като развиват нови умения. В най-тежките времена на „вулканичната зима” малкото човешко стадо научава неизбежния урок, че солидарността в труда, лова и отбраната няма алтернатива за спасението му.

Надали тази неволя може да бъде разбрана от днешния човек. Само в градове като Ленинград, Дрезден, Хирошима и Нагасаки човешката драма стига подобни измерения през Втората световна война. И психолозите все още гадаят какво е да се оцелее в изпитания, след които един от десет-двадесет души остава, за да разкаже за станалото.

Но както и в нашенската приказка, тази трагедия води до съответното решение – хората поумняват, научават се да се справят с невъзможни и непредвидени обстоятелства. И се спасяват. Всеки ден носи нови задачи и човеците трябва постоянно да са готови на всичко. По този начин човечеството, което заедно с пеленачетата е на брой някъде между полк и дивизия, успява да направи истински еволюционен скок – и то само за няколко века!

Източник : www.obekti.bg

Кароли Такаш – Едноръкият олимпийски шампион

На унгарския стрелец с пистолет, Кароли Такаш не му било позволено да участва в Олимпиадата през 1936г., тъй като бил само сержант, а не офицер. Забраната все пак била вдигната, но Такаш загубил стрелящата си дясна ръка в инцидент с граната във военно обучение. Все пак унгарецът се научил да стреля с лявата ръка и спечелил златото през 1948г. и 1952 г.

Източник: http://sportvox.net/

Истинската “Снежанка”

Днес е време да обърнем внимание на една много известна приказка “Снежанка и седемте джуджета” написана от Братя Грим през далечната 1812 година.За тази приказка се вярва, че и тя, както много от другите приказки на Грим, е съществувала дълго преди това в устната фолклорна традиция на централна Европа. Някои проучвания обаче предполагат, че поне частично историята се базира на истински случай.През 1994 един немски историк на име Екхард Сандер публикува своето проучване в което твърди, че е намерил прототипа на Снежанка.
Според него това е Маргарет фон Валдек (Margarete von Waldeck), германска графиня родена през 1533.Брат ѝ използвал за работници в мината си малки деца. Заради тежкия труд някои от тях получили увреждания и не се развили физически добре, поради което ги наричали „джуджета“. За да утолят глада си, децата крадяли ябълки от дърветата на един фермер, който пък си отмъщавал, като понякога намазвал плодовете с отрова – оттук и моментът с отровната ябълка. На 16 години тя е принудена от мащехата си Катерина Хацфелд (Katharina of Hatzfeld) да напусне дома си и да се премести в Брюксел. Там младата жена станала любовница на испанския принц Филип II. Баща му, кралят на Испания, обаче не одобрявал връзката. Маргарет мистериозно умира на 21 години,като изглежда е била отровена по заповед на испанският крал.

Източник: https://www.actualno.com

Хелън Адамс Келър

Днес ще Ви запознаем с историята на първият сляп и глух човек получил бакалавърска степен.
Хелън Адамс Келър е родена на 27.06.1880 в малко градче в Северозападна Алабама , САЩ.През февруари 1882 г , когато е била само на 18 месеца, тя се разболява. И до ден днешен причината за разболяването й е загадка. Според тогавашните лекари причината за болестта е била мозъчна треска , но днешните лекари смятат, че по-скоро е било скарлатина или менингит.
Каквато й да е причината , Хелън много дни е била на границата между живота и смъртта . Когато впоследствие треската спаднала , родителите на Хелън вярвали , че тя ще бъде отново добре. Но скоро майка й забелязала , че Хелън не отговоря като звъннел звънеца известяващ вечерята или когато майка й слагала ръка пред очите й.Станало ясно, че болестта е оставило момичето сляпо и глухо.
Следващите няколко години се оказали много трудни за Хелън и семейството й. Хелън се превърнала в много трудно дете. Чупела всичко и тероризира домакинството с нейните писъци и гневни изблици. Близките й я считали за чудовище и според тях трябвало да пратят детето в лудница .
Когато Хелън станала на 6 г , семейството й започнало да се отчайва. Да се грижат за детето било твърде много за тях. Направили консултация с лекар , но било установено , че Хелън няма да вижда или чува повече. Въпреки това лекарят казал, че може да бъде обучавана и ги насочил към експерт по проблемите на глухите . Този експерт бил Алексадър Греъм Бел, който в този момент се бил насочил към обучението на глухи хора. Той ги посъветвал да пишат на Майкъл Анагнос, директор на институт Пъркинс и Масачузетското убежище за слепи, който да им помогне да намерят учителка . Г-н Анагнос препоръчал на семейството Ан Съливан.
Ан Съливан
Когато е била на 5 години е загубила в голяма степен зрението си . На 10 години майка й умира и баща й изоставя нея и брат й .Децата са пратени в приют за бедни , където брат й умира. След като напуска сиропиталището ,Ан продължава образованието си в института Пъркинс . По време на престоя си там оперира очите си . Зрението й се възстановява дотолкова , че да може свободно да чете за кратки периоди от време. След като завърша института започва да си търси работа , което е много трудно . Когато получава предложението за работа от Майкъл Анагнос , въпреки че няма никакъв опит с такива деца , тя започва с голямо желание за работа.
На 3.03 1887 г Ан за първи път се среща с Хелън Келър. Тя веднага започва да учи Хелън на езика на знаците. Хелън научава да повтаря думите , но не знае тяхното значение. Докато се опитва да научи Хелън на значението на думите , тя в същото време се бори и с лошото държание на момичето. Ан и Хелън се преместват в малка къщичка близо до основната с цел да подобрят поведението на момичето. От първостепенно значение били маниерите на Хелън при хранене . Тя се хранела с ръце и взимала, от която чиния си поиска без значение пред кого е поставена.
Ан се опитвала да подобри маниерите й при хранене , да накара момичето да си сресва косата , да си завърза обувките. Ако Хелън проявявала изблици на гняв , Ан я наказвала като отказвала да разговаря с нея с ръце.
През следващите седмици Хелън и Ан станали по-близки, което подобрило и поведението на момичето. Месец след началото на обучението „чудото” се случило.
Дотогава Хелън не разбирала напълно значението на думите. Но на 5 Април 1887 г Ан завела Хелън до помпата за вода и тогава всичко започнало да се променя. Когато Ан изпомпила малко вода в ръцете на момичето , тя изговорила думата „вода” . Нещо в този момент обяснило значението на думата и по-лицето на Хелън , Ан осъзнала ,че момичето е разбрало значението на думата. През следващите няколко часа Хелън разбрала значението на 30 думи.
Напредъкът на Хелън оттогава бил забележителен. Ан научала Хелън да чете , първо с повдигнати букви , а след това и с браиловата азбука . По – късно я научила да пише и по-двата начина.
Майкъл Анагнос много силно подкрепял Хелън. Написал няколко статии за нея, които били публикувани в национални вестници. В тях той наричал Хелън „феномен”.
Хелън станала известна. По–време на второто й посещение при Александър Бел , тя посетила и президента Кливлънд в Белия дом.
През 1890 г Хелън започнала образованието си в института Пъркинс . През март същата година тя се запознала с Мери Суифт Ламсън , която се заела със задачата да научи Хелън да говори. Хелън отчаяно желаела това. Въпреки, че можела да разбира какво другите й говорят като докосвала устните или гърлото , опитите й да говори били неуспешни дотогава.
През 1894 г Хелън и Ан се запознали с Джон Райт и д-р Томас Нюмасън ,които планирали да открият училище , в което да обучават глухи да говорят. Хелън била много развълнувана. За съжаление , нейната реч никога не се подобрила отвъд звуци ,които били разбираеми само за Ан и други близки хора.
През 1896 г започнала образованието си в училището Кембридж за млади девойки , а през 1900 г продължила в Радклиф. Тя била първата незряща и глуха жена, която записала висше образование.
Животът в Радклиф бил труден за Ан и Хелън. Поради многото работа зрението на Ан се влошило.По време на престоя си в колежа Хелън започнала да пише историята на живота си. По това време тя срещнала Джон Алберт Маси , който помогнал на Хелън да публикува книгата „Историята на моя живот”.
На 28.06 .1904 г Хелън се дипломирала и била първата сляпа и глуха жена , която получила степен бакалавър на хуманитараните науки.
Джон Маси станал добър приятел на Хелън и Ан и през май 1905 г той и Ан се оженили.Тримата заживели в Рентам , щата Масачузетс и през този период Хелън написала книгата „ Светът , в който живея”, разкривайки за първи път мисли за нейния свят. Няколко години по –късно ,през 1913 г, Хелън публикувала следващата си книга „ Отвъд тъмнината”.
Следващите няколко години били изпълнени с много пътувания . Хелън и Ан изнасяли беседи в различни градове, споделяйки опита си и надеждата да окуражават хората.
По това време в Холивуд им предложили да направят филм за живота на Хелън.
През 1918 г Джон и Ан се преместили в Ню Йорк и Хелън използвала новия дом като база за развитие на фондацията си в полза на слепите.Тя не само събирала пари, но се борела да облекчава условията на живот и работата на слепите, които по това време били лошо обучавани и живеели в приюти. Нейните усилия били основен фактор за промяната на тези условия.
През 1918 г умира майката на Хелън и Ан остава най-близката сродна душа в живота на Хелън. Но през 1922 г Ан се разболява тежко от бронхит и една може да говори. Тъй като Ан не може да помага на Хелън , нейната роля е поета от дотогавашната секретарка Поли. Те прекарват много време в пътувания, целящи събиране на пари в полза на слепите.
Ан умира на 20.10.1936 г.
След смъртта й Хелън и Поли се преместват да живеят в Аркан Ридж , Уестпорт , щата Кънектикът , където Хелън остава до края на живота си.
След втората световна война Хелън и Поли обикалят целият свят, за да събират пари за фондацията за слепите. Те посещават Япония , Австралия , Южна Америка , Европа и Африка.
През 1953 документалният филм “The Unconquered”, разказващ за живота на Хелън Келър е номиниран за наградите на Академията .
През 1955 г Хелън публикува книгата си „ Учителят” , посветена на Ан Съливан.
През 1957 г е първото представление на пиесата “The Miracle Worker”, разказваща за първоначалните срещи на Ан и Хелър . Две години по-късно пиесата е пренаписана и поставена на Бродуей и става абсолютен хит за почти две години.През 1962 г е превърната във филм и актрисите, които играят Хелън и Ан печелят Оскар.
През 1961 г порази здравословни причини Хелън се оттегля от публичния живот , но въпреки това и този период не минава без емоции. През 1964 г е наградена от президента Линдън Джонсън с наградата Президентски медал за свобода, най- високото отличие за цивилни.
На 01.06.1968 г тя умира спокойно в съня си.
С помощта на Ан Съливан и чрез книгите , лекциите и начина, по който изживява живота си , тя доказва на милиони хора , че с увреждането не идва края на света.
„Обществото трябва да се научи, че слепите хора не са нито гении , нито идиоти. Те имат ум, който трябва да бъде обучаван , ръка която трябва да бъде научена, амбиция целяща да се реализира и е задължение на обществото да помага на слепите да постигнат най-доброто, на което са способни.” Хелън Келър

Източник: http://www.network-hv.com

Mozilla Firefox

Много хора погрешно смятат,че браузърът Mozilla Firefox е кръстен на лисица,но всъщност името му се дължи на червена панда.На китайски червената панда се казва huo-hu:”огнена лисица” (firefox),откъдето идва и името на браузера.Червената панда няма нищо общо на външен вид с обикновената панда и обитава високопланинските гори на Хималаите,Южен Тибет ,планинските части на Мианмар ,южната част на Китай,среща се и в Непал и Бутан.В момента симпатичното животинче присъства в Червената книга като застрашен вид ,тъй като полулацията му е намаляла.
Източник : http://www.webmiastoto.com

Американецът служил в “Червената армия”

Джоузеф Бейрл е роден през 1923 година и 19-годишен, той се записва в 101-а въздушна дивизия като парашутист и 2 години по-късно вече участва в операции, доставяйки злато на Френската съпротива. На 6 юни 1944 г. – деня на десанта в Нормандия, самолетът на Бейрл попада под вражески обстрел. Принуден да скочи, американецът губи връзка с групата си, но продължава да извършва самостоятелни саботажи. Пленен от нацистите, Бейрл бяга от германски затвори 3 пъти, последният – успешно, като междувременно е обявен за убит и погребан от семейството си. Последното бягство го среща с руска танкова дивизия, към която се присъединява. Службата му в редовете на Червената армия продължава близо месец, като с новите си другари Бейрл участва в освобождаването на един от 7-те затвора, в които е държан. По-късно е ранен от немски пикиращи бомбардировачи и под закрилата на съветски конвой пристига в Москва. По случай 50-та годишнина от десантът в Нормандия на 06.06.1994 на специална церемония пред Белия дом получава медали от американският президент Бил Клинтън и руския президент Борис Елцин. Джоузеф Бейрл е единственият американец, поканен да се включи редом с руските военни в парада в Москва за 59-ата годишнина от победата над Хитлерова Германия. Умира в края на 2004 г.

Източник: http://www.segabg.com

Дерек Редмънд и “олимпийският дух”

Забелязали ли сте ,колко често спортни коментатори употребяват словосъчетанието олимпийски дух ,че то се е превърнало в изтъркано клише.В днешния комерсиален свят не е рядкост в спортните новини да се споменават скандали около неизплатени премии на спортисти, бойкоти, придобиване на чуждо гражданство,защото някоя по уредена държава предлага на дадения спортист/и нормални условия за развитие и материална сигурност.Днес е време да си спомним за една личност,която е въплъщение  на олимпийския дух,символ на мъжество и непоколебимост.Историята винаги ще помни Дерек Редмънд ,който определено има ужасна спортна съдба,но това не го спира нито веднъж.По време на Олимпийските игри в Сеул през 1988 година , само 90 секунди преди първата квалификация в дисциплината 400 метра гладко бягане,той се отказва поради разтежение на Ахилесовото сухожилие.Изминават 4-ри дълги години за него, белязани от цели осем операции,но през 1992 година на Олимпиадата в Барселона,той се завръща, готов на всичко. Дерек влиза на полуфинала на 400 метра гладко бягане с първо време от квалификациите. Там обаче, 250 метра преди финала, след като е повел в бягането, се случва немислимото – сухожилието му не издръжа и той се хваща за бедрото. И тогава, въпреки болката, решава да продължи. Във финалните метри дори баща му слиза на пътеката и му помага да финишира. Дерек Редмънд не побеждава в бягането, но побеждава тялото си чрез силния си дух и воля. 65 000 души се изправят на крака и го аплодират през 1992 г. в Барселона. 2 години по-късно хирург заявява на Редмънд, че той никога повече няма да тича или да представлява страната си. Амбициозният атлет обаче не се отказва, напротив – започва да тренира баскетбол и дори печели място в националния тим на Великобритания!

Източник: http://fitwell.bg